неделя, 7 октомври 2007 г.

Извадки от Empire V - последният роман на Пелевин

EMPIRE V
Виктор Пелевин 2006
Ембец 2007



В детството си често желаех нещо чудесно. Сигурно не бих се отказал да стана летящ тибетски йога, като Миларепа, или ученик на магьосник, като Карлос Кастанеда и Хари Потър. Щях да се съглася и на-проста съдба: да стана космически герой, да открия нова планета или да напиша един от онези велики романи, които разтрисат човешкото сърце, карайки критиците да скърцат със зъби и да хвърлят лайна от своите дълбоки ями. Но да стана вампир… да смуча кръв…


- Не искам, - казах тихо
- Не ис-каш? – бавно провлачи Митра.
Аз отрицателно поклатих глава.
- Не разбирам,- каза той. – Ти, според мен, трябва да си щастлив. Ти нали си напреднал младеж. А единствената перспектива пред един напреднал младеж в тази страна е да работи като клоун за педерасти.
- На мен ми се струва, - отговорих аз,- че има и други варианти.
- Има. Който не иска да работи като клоун за педерасти, ще работи като педераст за клоуни. За същия малък прайс.


Искате да кажете, че вампирите изкуствено са отгледали човека?
- Да, - отговори Енлил Маратович. – Искам да кажа именно това.
Аз мислих че той се шегува. Но лицето му беше съвършено сериозно.
- А как са направили това вамприте?
- Все едно няма да разбереш, докато на изучиш гламура и дискурса.
- Не изуча какво?
Енлил Маратович се засмя.
- Гламур и дискурс, - повтори той. – Две главни вампирически науки. Виждаш ли, ти дори не знаеш какво е това. А си решил да говориш за такива сложни материи. Когато получиш достойно образование, аз сам ще ти разкажа за историята на творението, и за това, как вампирите използват човешкия ресурс. А сега само ще си хабим времето.
- А кога ще изучавам гламур и дискурс?
- От утре. Курса ще водят двама от нашите най-добри специалисти, Балдър и Яхова.
(Всички вампири по традиция използват имена на божества – бел.Ембец)


Балдър беше учител по гламур. Яхова – учител по дискурс.Трябва да си призная, че по това време бях навит, но невеж юноша и неверно разбирах смисъла на много думи, които ми се струваше че знаех. Много пъти бях чувал термините „гламур” и „дискурс”, но значението им си представях смътно: смятах, че „дискурс” е нещо умно и непонятно, а „гламур” – нещо шикозно и скъпо.

Когато процедурата по запознанство завърши, Балдър каза:
- Гламур и дискурс – това са двете главни изкуства в които трябва да се усъвършенства вампира. Същността им а се явява маскировка и контрол – и, като следствие, власт. Умееш ли ти да се маскираш и да контролираш? Умееш ли ти да властваш?
Аз отрицателно поклатих глава.
- Ние ще те научим.
Балдър и Яхова се настаниха на столове в ъглите на кабинета.
- Днес ние ще ти преподаваме едновременно, - каза Яхова. – Знаеш ли защо?
Аз отрицателно поклатих глава.
- Защото гламур и дискурс – са всъщност едно и също нещо, - каза Балдър.
- Да, - съгласи се Яхова. – Това са двата стълба на съвременната култура, които се срещат като купол над нашите глави. Те мълчаха, очаквайки моята реакция.
- Не ми е много ясно за какво говорите, - честно казах аз. – Как ще е едно и също нещо, щом думите са различни?
- Те са различни само на пръв поглед, - каза Яхова.- “Glamour”, произлиза от шотландска дума, значеща магьосничество. Тя е произлязла от “grammar”, a „grammar”, на свой ред, се превръща в думата “grammatica”. С нея през средните векове са обозначавали различните проявления на ученост, в това число и окултни практики, които са се асоциирали с грамотността. Че това е почти същото като „дискурс”.
На мен ми стана интересно.
- От какво тогава произлиза думата дискурс? – попитах аз.
- В средновековния латински е имало термин “discursus” – „тичане насам-натам”. Ако се проследи съвсем точно произхода, то той е от глагола „discurrere”. “Currere” означава „тичане”, “dis” е отрицателна частица. Дискурс – това е забрана на бягството.
- Бягство от какво? – попитах аз.
- Ако искаш да разбереш това, - каза Балдър, - да започнем както си му е реда.
Той се наклони към своето куфарче и извади някакво лъскаво списание. Разтваряйки го по средата, той обърна разгърнатото към мен.
- Всичко което виждаш на снимките е гламур. А колонките от букви, които са между снимките – това е дискурс. Разбра ли?
Аз кимнах.
- Може и по друг начин да се формулира, - каза балдър. – Всичко което човекът казва – е дискурс…
- А начина по който изглежда докато го прави – е гламур, добави Яхова.
- Но това обяснение служи само за отправна точка… - каза Балдър.
- …защото в действителност значенията на тези понятия са много по-широки, - завърши Яхова.
Започна да ми се струва, че седя пред стереосистема, която вместо колони има двама младеещи вампира в черно. А слушах определено нещо психиделично, от шестдесетте, тогава първопроходците на рока обичаха да късат звука на две, за да усеща потребителя стереоефекта в пълния му обем.
- Гламур – това е секс, изразен чрез пари, - каза лявата колона. – Или, ако предпочиташ, пари, изразени чрез секс.
- А дискурс, - каза дясната колона, - това е сублимация на гламура. Знаеш ли какво е сублимация?
Аз отрицателно поклатих глава.
- Тогава, продължаваше лявата колонка, - да кажем така: дискурс – това е секс, какъвто не достига, изразен чрез пари, които липсват.
- В определени случаи сексът може да бъде изведен извън скобите на гламурното уравнение, - каза дясната колона. – парите, изразени чрез секс, може да се представят като пари, изразени чрез секс, изразен чрез пари, тоест пари изразени чрез пари. Същото се отнася и за дискурса, само с поправка относно фалшивостта.
- Дискурс – това е проблясваща игра на безсъдържателни смисли, които се получават от гламура при дългото му престояване на огъня на черната завист, - каза лявата колона.
- а гламур, - каза дясната, - това е преливаща игра на безпредметни образи, които се добиват от дискурса при запаряването му на огъня на сексуалната възбуда.
- Гламур и дискурс се съотнасят като ин и ян,- каза лявата.
- Дискурса рамкира гламура и служи като нещо от рода на изискана опаковка, - поясни дясната.
- А гламура вдъхва в дискурса жизнена сила и не му дава да изсъхне., - добави лявата.
- Мисли за това така, - каза дясната, - гламур, - това е дикурса на тялото…
- А дискурса, - отзова се лявата. – е гламур на духа.
- На пресечната точка на тези две понятия възниква цялата съвременна култура, каза дясната.
- …която се явява диалектическо единство между гламурния дискурс и дискурсивния гламур, - завърши първата.

(Близвайки и капка кръв на един човек, вампирът се запознава с целия му живот. Библиотеката от която се обучава главния герой се състои от стъкленици с кръв.)
Обучението ми на дискурс, по уверенията на Балдър и Яхова, трябваше да ми разкрие тайната същност на съвременната обществена мисъл. Важно място в програмата заемаха въпроси свързани с човешкия морал, понятията за доброто и злото. Но ние подхождахме към тях не отвън, чрез изучаване на това, което хората казват и пишат, а отвътре, чрез интимно запознанство с това, което те мислят и чувстват. Това, естественно, силно разклати вярата ми в човечеството.
Гледайки различни човешки умове, аз забелязах една интересна обща особеност. Във всеки човек имаше нещо от рода на нравствена инстанция, към която умът честно се обръщаше всеки път, когато човек трябваше да вземе съмнително решение.
Тази морална инстанция беше така устроена, че даваше регулярни сривове – и аз разбрах защо. Ето какво си записах по този повод:
«Хората отдавна са вярвали, че в света тържествува злото, а доброто бива възнаградено след смъртта. Получавало се е уравнение, свързващо земята и небето. Днес това уравнение се е превърнало в неравенство. Небесната награда изглежда днес като явен абсурд. Но тържеството на злото в земния свят никой не е отменял. Затова всеки нормален човек, търсещ позитивното на земята, по естествен начин стъпва на страната на злото: това е също толкова логично, колкото да се запишеш в единствената управляваща партия. Злото, на чиято страна застава човека, се намира в главата му и никъде другаде. Но когато всички хора тайно застават на страната на злото, което не съществува никъде другаде, освен в главите им, нима злото се нуждае от друга победа?»

Понятията добро и зло се опираха на религията. А това, което разбрах на уроците по религия («локалния култ», както казваше Яхова), искрено ме порази. Както излизаше от препаратите от раздел «Гнозис», когато християнството едвам е възникнало, в новото учение старозаветният бог се е смятал за дявола. А после, в първите векове на нашата ера, в целите на укрепването на римската държавност и политкоректността, богът и дяволът били обединени в един молитвен обект, на който трябвало да се покланя православният патриот от времето на залеза на империята. Първоначалните текстове били сортирани, преписани и добре редактирани, а всичко друго, както му е редът – изгорено.
Ето какво си записах в тетрадката:
«Всеки народ (или дори човек) задължително трябва да разработи религията си сам, а не да носи оръфани дрешки препълнени с чужди въшки – от тях са всичките болести… народите, които днес вървят нагоре – Индия, Китай и другите – внасят само технологии и капитал, религиите им са местно производство. Всеки член на тези общества може да бъде уверен, че се моли на собствените си хлебарки, а не на най-новите вметки, грешки на преписващия или неточности на превода. А при нас…
Да се направи на фундамент на националния мироглед набор от текстове, писани неясно от кой, неясно къде и неясно кога – това е все едно да се въведе в стратегически компютър пиратска версия на «Уиндоус-95», на турски език, без възможности за апгрейд, с дупки в защитата, червеи и вируси, и още с пооправена от неизвестен талант динамична библиотека *.dll, поради което системата увисва на всеки две минути.
Хората имат нужда от открита архитектура на духа, open source. Но юдеохристияните са много хитри. Получава се, че всеки който предложи на хората такава архитектура – е антихрист. Да се насере в далечното бъдеще от фалшив гъз останал в далечното минало – това, бих казал, е най-впечатляващото от чудесата на юдеохристианството. „

- Защо Балдър казва, че гламурът е идеология? – попитах Яхова. – Идеологията е описване на невидима цел, която оправдава видимите средства, - отговори той. Гламурът може да се смята за идеология, тъй-като това е отговорът на въпроса «в името на какво беше всичко това?»
- Кое – «всичко това»?
- Вземи учебник по история и прочети заглавието му.
Аз към това време вече бях погълнал достатъчно концепции и термини, за да мога да продължа разговора на достойно ниво.
- А как тогава да се формулира централната идеологема на гламура?
- Много лесно, - каза Яхова. – Преобличане.
- Преобличане?
- Само че това трябва да се разбира широко. Преобличането включва преместването от Каширки на Рубльовка и от Рубльовка в Лондон, пресаждане на кожа от задника на лицето, смяна на пола и така нататък. Целият съвременен дискурс се свежда до преобличане – или ново упаковане на онези няколко теми, които са разрешени за публично обсъждане. Затова казваме, че дискурсът е разновидност на гламура, а гламура е разновидност на дискурса. Разбра ли сега?
- Нещо не е много романтично, - казах аз.
- А ти какво очакваше?
- На мен ми се струва, че гламурът обещава чудо. Вие нали сам казахте, че първоначалният смисъл на думата е «вълшебство». Нима не го ценят именно заради това?
- Вярно е, гламурът обещава чудо, - каза Яхова. – Но това обещаване на чудото маскира пълната липса на чудесното в живота. Преобличане и маскировка – това не са само технологии, но и единственото реално съдържание на гламура. И дискурса също.
- Излиза, че гламурът не може да доведе до чудо при никакви обстоятелства? – попитах аз.
Яхова помисли малко.
- Всъщност може, - каза той.
- Къде?
- Например в литературата.
Това ми се стори странно – литературата беше най-далечната от гламура област, която можех да си представя. Пък и чудеса там, доколкото знаех, не са се случвали от много години.
- Съвременният писател, - обясни Яхова, - завършвайки своя роман, виси няколко дена над лъскави списания, пренасяйки в текста имена на скъпи коли, вратовръзки и ресторанти – в резултат на което текстът му придобива някакво отразено подобие на високобюджетност.
Аз преразказах този разговор на Балдър и попитах:
- Яхова казва, че това е пример на гламурно чудо. Но какво чудесно има тук? Та това е обикновена маскировка.
- Ти не си разбрал, - отговори Балдър, - Чудото се случва не с текста а с писателя. Вместо инженер на човешки души получаваме безплатен рекламен агент.

Бях принуден да изгълтам всички препарати. Ето какво написах в кратка почивка между дегустации:
„Всеки съвременен интелектуалец, продаващ на пазара своята „експертиза”, прави две неща: изпраща знаци и проституира смисли. Всъщност това са аспекти на един волеви акт, извън който в дейността на съвременния философ, културолог и експерт няма нищо: изпращаните знаци съобщават че има готовност да се проституират смисли, а проституирането на смисли се явява метод за изпращането на тези знаци. Интелектуалецът от новото поколение често дори не познава бъдещият си клиент. Той е подобен на растящо на монитора цвете, корените на което се хранят с невидими сокове, а цветният прашец отлита нанякъде. Разликата е в това, че цветето не мисли за нищо, а интелектуалецът от новото поколение предполага, че сокът постъпва в размяна на прашеца, и води сложни шизофренични калкулации, които трябва да определят правилното им съотношение. Тези калкулации се явяват реалните корени на дискурса – мъхести, сиви и влажни, лежащи в зловоние и мрак.”


Балдър обясни смисъла на думата «метросексуал» така:
- Това е персонаж, който е облечен като пендел, но не е пендел. Тоест може и да е пендел, но това съвсем не е задължително.
Това беше донякъде объркващо, така че се обърнах към Яхова за разяснения.
- Метросексуалност, - каза Яхова, - е просто поредната опаковка на “conspicuous consumption”.
- На кое? – попитах аз, и в този момент си спомних информация от наскоро глътнат препарат. – А, знам. Консумиране напоказ. Терминът е въведен от Торстон Веблен в началото на миналия век…
Дочаках урока по гламур и повторих това на Балдър.
- Какво те ебава Яхова, - измърмори той недоволно. - «Conspicuous consumption». На запад е конспикюъс консъмпшън. А при нас всичко трябва да се нарича по руски. Аз вече ти обясних какво е метросексуал.
- Помня, - казах аз. – А защо метросексуалът се облича като пендел?
- Как защо? За да сигнализира на околните че близо до него минава тръба с бабъл.
- А какво е тогава вампосексуал?
- Това, което ти трябва да станеш. Тук няма ясна дефиниция, всичко се държи на усещания.
- А защо трябва да стана такъв?
- За да хванеш пулса на времето.
- А ако се окаже че пулсът на времето не е такъв?
- Какъв е истинският пулс на времето, - отговори Балдър, - не може да знае никой, тъй като времето няма пулс. Има само редакторски колонки за пулса на времето. Но ако няколко такива колонки кажат, че пулсът на времето е еди-какъв си, всички ще започнат да го повтарят, за да са в крак с времето. Въпреки че времето и крака няма.
- Нима нормален човек вярва на това което се пише в редакторските колонки?
- А ти къде си виждал нормални хора? Те сигурно сто човека са останали в цялата страна и всичките са следени от федералните служби. Всичко не е толкова просто. От една страна, нито пулс, нито крака времето няма. Но от друга, всички се опитват да държат пръст на пулса на времето и да вървят в крак с него, защото корпоративният модел на света се обновява непрекъснато. В резултат на това хората започват да пускат пичовски брадички и си слагат копринени вратовръзки за да не ги изгонят от офиса, а на вампирите им се налага да участват в този процес, за да се сливат със средата.
Ако Балдър разясняваше всеки въпрос така, че да не разбереш същността му беше трудно, то Яхова имаше друго достойнство. Той умееше в няколко думи да обозначи цяло смислово поле или да те ориентира в сложен лабиринт от понятия. Често той прибягваше до неочаквани сравнения.
- Ако искаш да разбереш, какво е човешката култура, - каза той веднъж, - спомни си жителите на Полинезия. Там има племена обожествяващи технологията на белия човек. Особено самолетите, които летят по небето и донасят всякакви вкусни и красиви неща. Такава вяра се нарича «карго-култ». Аборигените строят ритуални летища, за да дочакат, така да се каже, кока кола от небето…
В главата ми се случи привичната реакция от серията «помня всичко което не се случи с мен».
- Не, - казах аз, - глупости са това. Това аборигените са казвали на американските антрополози, за да се отърват от тях по-бързо.Антрополозите и без това не биха повярвали, че те могат да имат други желания. Духовната същност на карго-култа е по-дълбока. Жителите на Меланезия, потресени от подвизите на камикадзетата, са им построили ритуални летища, канейки душите им да се преселят на техния архипелаг – в случай че не им стигне място в храма Ясакуни.
- Не бях чувал за това, - каза Яхова, - интересно. Но това не променя нищо. Аборигените не само строят фалшиви писти за излитане и кацане. Те още правят насипни самолети от земя, пясък и слама – сигурно за да има къде да живеят душите на камикадзетата. Тези самолети биват много внушителни. Те могат да имат по десет двигателя, направени от стари ведра и бъчви. От художествена гледна точка те може да са дори шедьоври. Но пясъчните самолети не летят. Същото се отнася и до човешкия дискурс. Вампирът в никакъв случай не трябва да го приема на сериозно.
Разказах за този разговор на Балдър.
- Излиза, - попитах аз, - че аз също се уча да строя насипни самолети от пясък и слама?
Балдър ме измери с огнен поглед.
- Не само, - отговори той, - Още ти се учиш да се обличаш при всичко това като пендел. За да мислят всички, че близо до твоя пясъчен самолет минава тръба с бабъл. Забрави ли кой си, Рама? Ти си вампир!
Няколко дена размишлявах над думите на Яхова, четейки в Интернет избрани образци на отечествения дискурс, в това число и татковите ми опуси за «плебса», и «вменяваните елити». Сега аз разбирах в тях практически всичко, включително препратките към други текстове, намеците и културните референции. Те биваха остроумни, тънки и добре написани. И все пак Яхова беше прав: тези самолети не бяха предназначени за полет. Аз срещах в тях много умни думи, но те всичките звъняха мъртво и нагло, като накити на човекоядец, направени от заблудени европейски монети.
Ето какво си записах в тетрадката си:
«Московският карго-дискурс се отличава от полинезийския карго-култ само с това, че вместо манипулации на останки от чужда авиотехника се ползват фокуси с фрагменти от заемен жаргон. Технологическият камуфлаж в статията на «експерта» изпълнява същата функция, като тази на ярко-оранжевия life-jacket от паднал „Боинг”, върху африкански ловец на глави: това не е само разновидност на маскировка, но и бойно украшение. Естетическата проекция на карго-дискурса се явява карго-гламур, каращ небогатата офисна младеж да си отказва в пълноценно хранене, за да си купи скъпа бизнес-униформа.”
Когато с гордост показах това писание на Яхова, той повъртя пръст около слепоочието си и каза:
- Не си разбрал главното. Ти, изглежда си мислиш, че московският карго-дискурс е вторичен по отношение на нюйоркския или парижкия, и че в това е целият проблем. Но всичко въобще не е така. Всяка човешка култура е карго-култура. И насипните самолети на едно племе не може да са по-добри от насипните самолети на друго племе.
- Защо?, - попитах аз.
- Ами защото пясъчните самолети не се поддават на сравнителен анализ. Те не летят, и в тях няма никакви технически характеристики, които могат да бъдат съотнесени. Те имат една функция – магическа. И тя не зависи от количеството ведра под крилото или неговия цвят.
- Но ако наоколо са само едни насипни самолети, какво тогава копират хората? – попитах аз. – Нали за да възникне карго-култ, все пак е нужно в небето да е пролетял поне един истински самолет.
- Този самолет е пролетял не в небето, - отговори Яхова, - той е пролетял през човешкия ум. Той беше Великия Прилеп.
- Имате предвид вампирите?
- Да, - каза Яхова. – Но сега е безсмислено да обсъждаме тази тема. Ти още нямаш нужните знания.
- Само един въпрос, - казах аз. – Вие казвате, че цялата човешка култура е карго-култ. Тогава какво строят хората вместо пясъчни самолети?
- Градове.
- Градове?
- Да, - отговори Яхова, - и всичко останало.


Още един социален навик, който трябваше да овладея, беше «вамподуховност» (понякога Яхова казваше «метродуховност», от което правих извода, че това е примерно едно и също). Яхова я определяше така – «престижна консумация напоказ в областта на духа». В практически план вамподуховността се свеждаше до демонстрации на достъп до древни духовни традиции в зоните им на максимална затвореност: в това влизаха фото сесии с далай-лама, документално заверено запознанство със суфиски шейхове и латиноамерикански шамани, нощни въртолетни визити до Афон и така нататък.
- Нима и тук е същото? – зададох горчив и не съвсем понятен въпрос.
- И тук и навсякъде, - отговори Яхова. – И винаги. Проследи това, което се случва по време на човешкото общуване. Защо човек отваря уста?
Аз повдигнах рамене.
- Главната мисъл, която човек се опитва да представи на другите, се състои в това, че той има достъп до доста по-престижна консумация, отколкото другите биха могли да си помислят за него. Едновременно с това, той се опитва да обясни на околните, че техният тип на консумaция е доста по-малко престижен, отколкото те наивно са си мислили. На това са подчинени всички социални маневри. Дори, тези въпроси предизвикват у хората внушителни емоции.
- Абе на мен в живота са ми попадали и по-различни хора, - казах аз с лека ирония.
Яхова кротко ме погледна.
- Рама, каза той, - ето именно в този момент ти се опитваш да ми представиш мисълта, че имаш достъп до по-престижна консумация, отколкото аз, а моят тип консумация, както се казва, да се облизва и примлясва. Само че в случая консумацията е в сферата на общуването. Именно за това движение на човешката душа говоря аз. Нищо друго няма да срещнеш в хората, колкото и да търсиш. Ще се мени само конкретният тип консумация, който бива обсъждан. Това може да е консумация на вещи, впечатления, културни обекти, книги, концепции, състояния на ума и така нататък.
- Отвратително, - казах искрено аз.
Яхова вдигна пръст.
- Но в никакъв случай не бива да презираме човека за това което прави, - каза той. – Запомни както трябва, че за вампира това е също толкова срамно, както за човека – да се смее на кравата за това, че между краката и се клати уродливо дебело виме. Ние сме отгледали хората, Рама. Затова трябва да ги обичаме и да ги жалеем. Такива каквито са. Защото освен нас, на никой друг няма да му дожалее за тях.
- Добре, - казах аз, - А какво да правя тогава, когато някой извади своята снимка с далай-лама?
- Трябва в отговор да покажеш снимка, на която стоиш редом до Христос, Буда и Мохамед… Впрочем, ще е разумно ако Мохамед го няма там. Достатъчно е да има стрелка, сочеща към края на снимката, на която да пише «Мохамед е там».


- Гламурът има два главни аспекта, - каза на един от уроците Яхова. – Първо това е изгарящият, невероятно мъчителен срам за просешката нищожност на своя бит и телесното си безобразие. Второ, това е отмъстителното злорадство при вида на нищетата и нищожеството, което не е успял да скрие друг човек.
- Как така, - изумих се аз. – Нали гламура е секс, изразен чрез пари. И в двата случая има нещо привлекателно. Къде е то тук?
- Ти мислиш като човек, - каза Яхова. – Я кажи сега сам, къде е то тук?
Аз се замислих. Но нищо не ми дойде на ум.
- Не знам, - казах аз.
- Нищо не може да е нищожно и безобразно само по себе си. Нужна е точка за съотнасяне. За да разбере момиче, че тя е уродлива просякиня, тя трябва да отвори гламурно списание, където ще и покажат супербогата красавица. Тогава тя ще може да се сравни с някой.
- А за какво и е нужно това на момичето?
- Я помисли и обясни сам, - каза Яхова.
Аз се замислих.
- Това е нужно… - и изведнъж вампирическата логика на правилния отговор ми стана очевидна, - това е нужно, за да може тези, когото гламурните списание превръщат в уродливци, да продължават да ги финансират с оскъдните си средства!
- Браво, молодец. Но това не е главното. Ти говориш за финансиране на гламура, а в какво е неговата цел?
- Гламура движи напред икономиката, защото жертвите му започват да гепят пари? – изстрелях аз напосоки.
- Това е прекалено човешка логика. Ти не си икономист, Рама, ти си вампир. Съсредоточи се.
Аз мълчах, нищо не ми идваше в главата. Изчаквайки около минута, Яхова каза:
- Целта на гламура е именно в това, животът на човека да премине в облак от позор и презрение към себе си. Това състояние, което наричат «първороден грях» - е пряк резултат на потреблението на образите на красотата, успеха и интелектуалния блясък. Гламур и дискурс потапят своите потребители в нищожество, идиотизъм и нищета. Тези качества, са естественно относителни. Но те карат да страдаш съвсем истински. В това преживяване на позор и нищожество преминава целия човешки живот.


- Добре. Аз мога да разбера, защо гламура е маскировка. Но защо казваме същото и за дискура?
Яхова затвори очи и малко да заприлича на учителя Йода.
- В средните векове никой не е мислил за Америка, - каза той. – Не е било нужно тя да бъде маскирана, просто защото на никой не му хрумваше да я търси. Ето това е най-добрата маскировка. Ако искаме да скрием от хората някакъв обект, е достатъчно да се направи така, че никой никога да не мисли за него. За да стане това, трябва да се държи под надзор човешкото мислене, тоест да се контролира дискурса. А властта над дискурса принадлежи на този, който установява неговите граници. Когато границите са поставени, зад пределите им може да скриеш целия свят. Именно в него се намираш ти сега. Признай, че света на вампирите е нелошо замаскиран.
Аз кимнах.
- Освен това, - продължаваше Яхова, - дискурс – това е още и магическа маскировка. Ето пример. В света има много зло. Никой от хората няма да спори за това, нали?
- Така.
- Но за това, кое точно е източника на злото, всеки ден спорят всички вестници. Това е едно от най-поразителните неща на света, тъй-като човекът е способен да разбира природата на злото без обяснения, просто с инстинкт. Да се направи така, че тя да стане непонятна – е сериозен магически акт.
- Да, - казах тъжно. – Това прилича на истина.
- Дискурсът служи като нещо от рода на бодлива тел, с пуснато по нея електричество – само че не за човешкото тяло, а за човешкия ум. Той отделя територията в която не може да се попадне от територията която не може да бъде напусната.
- А какво е тази територия, която не може да бъде напусната?
- Как какво? Ето това е гламура! Отвори всяко лъскаво списание и гледай. В центъра е гламура, по краищата – дискурс. Или наопаки, в центъра е дискурса, а по краищата – гламур. Гламурът е винаги заобиколен или от дискурс или от пустота и човек няма къде да избяга. В пустотата той няма какво да прави, а през дискурса няма как да се премине. Остава едно – да се тъпче върху гламура.
- А за какво е нужно това?
- Гламура има още една функция, за която още не сме говорили. Но сега е рано да я обсъждаме. За нея ти ще разбереш след великото грехопадение.
- А кога ще се случи то?
Яхова отговори на този въпрос с мълчание.
И ето така, глътка след глътка, крачка след крачка, се превръщах в културно напреднал метросексуал, готов да се гмурне в самото сърце на мрака.

(Рама и съученичката му Хера – също вампир неотдавна, висят по вампирски надолу с главата на срещи с…)
- Добре, - каза Енлил Маратович. – само че ще трябва да се започне отдалеч…
Той се прозя и затвори очи.
Мина примерно минута в тишина – изглежда Енлил Маратович беше решил да започне не само отдалеч, а от такова разстояние, че на първо време съвсем нищо да не се забелязва. Аз реших, че той е заспал и въпросително погледнах Хера. Хера повдигна рамене. Изведнъж Енлил Маратович отвори очи и заговори:
- Има една стара идея, която често се излага във фантастически и окултни книги: на хората само им се струва, че те ходят по повърхността на кълбо и гледат в безкрайното пространство, а в действителност те живеят във вътрешността на куха сфера, и космосът, който виждат – е само оптическа илюзия.
- Знам, - казах аз.- Това е езотеричната космогония на нацистите – те дори са се готвили да строят ракети, които да полетят вертикално нагоре, ще преминат през зоната на централните ледове и ще поразят Америка.
Моята ерудиция не направи на Енлил Маратович никакво впечатление.
- Всъщност, - продължаваше той, - това е изключително древна метафора, която е била известна още в Атлантида. Тя съдържа прозрението, което хората в онези времена не са могли да изкажат по друг начин, освен много метафорично. Прозрението е следното: ние живеем не сред предмети, а сред усещания, доставяни от нашите сетивни органи. Това, което ние смятаме за звезди, огради и бурени е просто набор от нервни стимули. Ние сме затворени в своите тела, а това, което ни се струва че е реалността, е просто интерпретация на електрически сигнали, пристигащи в мозъка. Ние получаваме фотографии на външния свят от сетивните си органи. А самите ние живеем в куха сфера, стените на която са облепени с тези фотографии. Това кухо кълбо и представлява нашия свят, от който ние никога не може да излезем, каквото и да е желанието за това. Всички фотографии взети заедно образуват света, който вярваме че се намира отвън. Разбрахте ли?
- Да, - казах аз.
- Най-простият ум прилича на огледало във вътрешността на кухото кълбо. То отразява света и взима решения. Ако отражението е тъмно, трябва да се спи. Ако е светло – трябва да се търси храна. Ако отражението е горещо, трябва да се пълзи встрани, докато не стане прохладно, и обратното. Всички дейности се управляват от рефлексии и инстинкти. Да наречем този ум тип «А». Той борави само с отраженията на света. Разбрахте ли?
- Естествено.
- А сега се опитайте да си представите живо същество, което има две съзнания. Освен съзнанието «А», то има и съзнанието «Б», което никак не е свързано с фотографиите на стените на кълбото и произвежда фантазми само от себе си. В дълбините му възниква едно… полярно сияние от абстрактни понятия. Представихте ли си?
- Да.
- Сега започва най-важното. Представете си, че умът «Б» е един от обектите на ума «А». И тези фантазми, които той произвежда, се възприемат от ума «А» наравно със снимките на външния свят. Това, което умът «Б» произвежда в тайнствените си дълбини, изглежда на ума «А» като част от отчета за външния свят.
- Може ли пример? – попита Хера.
- Може, - отговори Енлил Маратович. – Представи си, да кажем… Че стоиш на Нови Арбат и виждаш два паркирани около казиното автомобила. На вид почти еднакви – черни и дълги. Може би единият е малко по-нисък и дълъг. Представи ли си?
- Да, - каза Хера.
- Когато забелязваш разликите във формата на багажника и фаровете, разликите в звука на мотора и рисунките по гумите – тогава работи умът «А». А когато виждаш два «мерджана», единият от които е гламурен, защото е зверски скъп модел от миналата година, а другият – лайнян, защото на такъв още Березовски е ходил на баня при генерал Лебед, и днес може да имаш такъв за петнадесет грин – тогава работи умът «Б». Ето това е полярното сияние, което той произвежда. Но за теб то се наслагва на двете черни коли, стоящи една до друга. И на теб ти се струва, че продуктът на ума «Б» - е отражение на нещо, действително съществуващо отвън.
- Добре обяснявате, - казах аз. – А то не съществува ли отвън наистина?
- Не. Това лесно се доказва. Всички разлики, които забелязва умът «А», могат да бъдат измерени с помощта на физически прибори. Те ще се останат такива и след сто години. А пък тези разлики, които приписва на външния свят умът «Б» не се поддават на никаква обективна оценка или измерване. И след сто години никой няма дори да разбере в какво са се състояли те. Ясно ли е?
- А защо тогава различни хора, виждайки двете коли, ще си помислят едно и също? Относно това, че едната а гламурна, а другата – лайняна? – попита Хера.
- Защото умът «Б» на хората е настроен на една и съща вълна. Той ги кара да виждат еднаква халюцинация.
- А кой създава тази халюцинация?
- Умът «Б» си я създава. По-точно множество такива умове, които се поддържат един друг. С това хората се отличават от животните. Ум «А» притежават и маймуната и човека. А умът «Б» го има само у човека. Това е резултат на селекция, която са извършили вампирите на древността.
- И за какво му е на дойно животно този ум «Б»?
- Още ли не ти е ясно?
- Не, - казах аз.
Енлил Маратович погледна Хера.
- Също не, - каза тя. Дори напротив, съвсем се оплетох.
- А причината за това е една – вие все още мислите като хора.


- Какво е най-важно за човека?
- Парите? – попитах аз.
- Е най-накрая. А какво са парите?
- Все едно не знаете, - повдигнах аз рамене.
Висейки надолу с главата, това беше доволно странно движение.
- Аз може и да знам, а знаете ли вие?
- Има около пет… Не, седем научни определения,- казах аз.
- Знам какво имаш предвид. Но всичките ти определения имат един фундаментален недостатък. Те са измислени с една цел – да се заработят пари. А това е все едно да се опитаме да измерим дължината на линийка със същата тази линийка…
- Искате да кажете че тези определения са грешни?
- Не че са грешни. Ако вникнем в тях, те всички казват едно: парите са си пари. Тоест не казват нищо. Но в същото време, - Енлил Маратович вдигна пръст, или по-скоро го насочи към пода, - в същото време хората подсъзнателно разбират истината. Спомни си, как представителите на социалните низини наричат господарите си?
- Експлоататори?
- Кръвопийци? – каза Хера.
Помислих си, че Енлил Маратович ще я скастри, но той напротив, доволно плесна с ръце.
- Ето. Каква си ми умна. Именно смукачи на червена течност. Макар червена течност никой от тях в пряк смисъл не смуче. Разбирате ли?
- Искате да кажете… - започна Хера, но Енлил Маратович не и даде да завърши.
- Да. Именно така. Вампирите вече отдавна използват не биологическата червена течност, а доста по-съвършен медиум на човешката жизнена енергия. Това са парите.
- Вие сериозно ли? – попитах аз.
- Повече от. Помисли сам. Какво е човешката цивилизация? Нищо друго освен едно огромно произвеждане на пари. Човешките градове са просто фабрики за пари, и само по тази причина там живеят толкова хора.
- Но там се произвеждат не само пари, - казах аз. – Там…
- Там непрекъснато върви бурен растеж, - прекъсна ме Енлил Маратович, - макар да не е съвсем ясно какво именно расте и накъде. Но това неясно нещо расте и расте и всички много се вълнуват, по-бързо ли расте отколкото при другите, или по-бавно.


- Ами катеричките? – попита Хера. – Те нали събират орехи.
- Мила ми Хера, това не е работа. Ако катеричките от сутрин до вечер пробутваха една на друга вкиснали мечешки лайна, това щеше да е работа. А събирането на орехчета – това е безплатен шопинг. Работи само добитъкът, който човекът е създал по свой образ и подобие. И още самият човек. Ако, както казваш ти, задачата на парите е да направи живота по-прост, защо хората ги добиват цял живот, докато не се превърнат в старчески отпадъци? Вие сериозно ли мислите че човекът прави всичко това за себе си? Моля ви. Човек дори не знае какво са парите наистина.
Той ни огледа с Хера.
- В същото време, - да разберем какво е това е съвсем несложно, Трябва да зададем елементарен въпрос – от какво ги добиват?
Стори ми се въпросът беше към мен.
- Трудно е да се формулира с две думи, - казах аз, - за това до ден днешен спорят икономистите.
- И нека си спорят. Но за всеки кариерен работник това е еднозначно. Парите се добиват от неговото време и сили. В тях се превръща жизнената му енергия, която той получава от въздуха, слънчевата светлина, храната и други елементи на живота.
- Причината, по която хората не разбират природата на парите е проста, - продължи Енлил Маратович. – За тях е разрешено да се говори само в рамките на карго-дискурса. Говори се не че живота на човека се преработва в непонятна субстанция, а за това коя валута е по-перспективна – евро или юан. И може ли в тази връзка да се вярва на йената. Сериозните хора за друго и не мислят да говорят.
- Естественно, - казах аз. – Човек се стреми към парите, защото иначе ще умре от глад. Така ни е устроен живота.
- Думите са правилни, - съгласи се Енлил Маратович. – Но аз бих изменил реда им, бих преместил акцента.
- А как трябва?
- Животът е устроен така, че човек ще умре от глад, ако започне да се стреми към нещо друго освен пари. Аз именно това и обяснявам, как е устроен и защо.


- Аз току-що обяснявах, - отговори Енлил Маратович. – умът „Б” е именно онзи орган, който произвежда пари. Това е паричната жлеза, които от всички животни има само човека…
- Чакайте, - прекъснах го аз. – ние говорим за това, че умът „Б” произвежда различията между два „мерцедеса”. Това е ясно. Какво общо имат тук парите?
- Различието между двата „мерецедеса”, в чист вид, е именно пари. А културната среда, която състои от тези различия – това е кариерата[1] в която се добиват парите. Тази кариера, както разбирате, не е някъде отвън, а вътре в главата. Затова и казвам, че хората добиват пари от себе си.
- А как може човек да работи в кариера, ако тя е в неговата глава? – попитах аз.
- Много просто. В умът «Б» върви непрекъснато абстрактно мислене, което преминава в паричен концентрат. Прилича на процесите ферментация в бидон за вино.
- А какво е това паричен концентрат?
- Разликата между двата «мерцедеса» - ето това е паричен концентрат. Той се съотнася към парите примерно както листата на кока към кокаина. Може да се каже, че парите са пречистен и рафиниран продукт на ума «Б».
- А да не би паричния концентрат да е същото нещо като гламура? – попита Хера.
- Правилно мислиш,- отговори Енлил Маратович. – Но паричния концентрат не е само гламур. В пари се преработва практически всяко възприятие, което съществува в съвременния град. Просто някои видове възприятие водят към изработването на по-голям обем на парична маса спрямо единица информация. Гламурът е извън всякаква конкуренция. Затова около човека винаги има толкова лъскави неща и реклами. Това е като вкусна трева за кравата.
- А нима гламур има навсякъде? – попитах аз.
- Естественно. Просто той навсякъде е различен. В Ню-Йорк това е автомобил «Феррари» и тоалет от някоя Донна Каран. А в азиатско село това е мобилен телефон с голям екран и фланелка с надпис „Mickey Mouse USA Famous Brand”. Но субстанцията си е една.
Хера погледна краката ми. Забелязах че крачолите ми са се свлекли надолу, показвайки чорапи украсени с етикетчета под формата на британския флаг.
- А в какво тогава се състои ролята на дискурса? – попитах аз леко напрегнато.
- Пасбището трябва да има ограда,- отговори Енлил Маратович, - за да не се разпръсне стадото.
- А кой е зад оградата?
- Как кой. Ние.


- Но ако ти си беше дал заплатата, например на крава, тя не би те разбрала. И не само защото ти плащаха оскърбително малко. За нея твоята заплата би била просто купчинка намачкани хартийки. Никакви пари в света около човека няма. Има само активност на човешкия ум относно тях. Запомни: парите – това не е истинска същност, а обективизация.
- Какво е това обективизация?
- Ще приведа пример. Представи си, че в Бастилията седи затворник, извършил някакво мрачно престъпление. Веднъж при изгрев слънце го слагат в карета и карат през Париж. По пътя той разбира че го карат към екзекуцията му. На площада се тълпи народ. Качват го по стълбите, изчитат му престъплението, натаманяват го към гилотината… Удар на острието, и главата лети в кошчето…
Енлил Маратович се плесна по коляното.
- И? – попитах аз нервно.
- И в този момент той се събужда и си спомня, че не е затворник, а хамал за един супермаркет. Върху който докато е спал му е паднало на врата голямо ветрило под формата на сърце, висящо над кревата. С други думи, - продължи той, - в реалността се случва нещо, което човекът не разбира, тъй-като спи. Но да игнорира съвсем случващото се той не може. И тогава умът на спящия създава подробен и сложен сън, за до го обясни все някак си. Такова сънуване се нарича обективизация.
- Разбрах, - казах аз. – Искате да кажете, че парите – това е шарен сън, който хората виждат, за да си обяснят нещо, което чувстват но не разбират.



- Искате да кажете, че умът «Б» е нещо като предавател? – попитах аз.
Той кимна.
- А какво мисли човек, когато работи предавателя?
- Трудно е да се каже, - каза Енлил Маратович. – Това може да се променя в зависимост от това, кой е този човек – корпоративен мениджър с награден смартфон или търговец на плодове около метрото. Но във вътрешния диалог на съвременния градски жител винаги под една или друга форма се повтарят два патърна. Единият е такъв: човекът си мисли – аз ще успея! Аз ще достигна! Аз на всички ще им докажа! Аз гърло ще прегриза! Всички кинти ще избомбя от този шибан свят!
- Такова се случа, - съгласих се аз.
- А още се случва така: човек мисли – аз успях! Аз достигнах! Аз на всички доказах! Аз гърло прегризах!
- Също се случва, потвърдих аз.
- И двата процеса обхващат последователно едно и също съзнание и може да се разглеждат като един и същ мисловен поток, циклично променящ своята посока. Това е като променлив ток в антенна, излъчваща жизнената сила на човека в пространството. Но хората не умеят нито да улавят нито да регистрират нейното излъчване. Тя може да бъде хваната само от жив приемник, а не с механическо устройство. Понякога тази енергия е наричана «биополе», но какво е това, никой от хората не разбира.
- А ако човек не казва «аз ще достигна» или «аз достигнах»?
- Казва. Какво му остава? Всички останали процеси в съзнанието бързо угасват. За това работи целият гламур и дискурс.
- Но не всички хора се стремят към постижения, - казах аз. – Гламура и дискурса не са интересни на всички. На клошарите и алкохолиците са им през оная работа.
- Само изглежда така, защото в техния свят форматът на постижения е друг, - отговори Енлил Маратович. – Но свой връх Фудзи, макар малък и одрайфан, има навсякъде.
Аз въздъхнах. Започнах да се уморявам от тези цитати от моя житейски опит.



- Искате да кажете, че смисълът на човешката култура е само в това? – попитах аз.
- Не, защо. Не само.
- А в какво още?
Енлил Маратович се замисли.
- как до ви обясня… Ето, представи си, че човек седи в гола бетона клетка и произвежда електричество. Да допуснем, че той мърда напред-назад железни лостове, търчащи от стената. Той няма да издържи дълго. Ще започне да мисли – а какво правя аз тук? А защо от сутрин до вечер дърпам тия ръчки? Защо не взема аз да изляза навън? Ще започне ли, как мислиш?
- Ми да, - съгласих се аз.
- Но ако укачим пред него една плазма и въртим по нея видеокасета с изгледи от Венеция, а лостовете оформим като весла на гондола, плаваща по канала… А няколко седмици в годината правим лостовете на скиорски щеки и показваме на екрана Куршевел… Тогава гребецът няма да има въпроси. Ще остане само страхът да изгуби мястото си при греблата. Затова ще гребе той много ентусиазирано.


(Като нов вампир, Рама е представен на важните простосмъртни на съответна сбирка, той се заговаря с продуцент на модерни руски екшън-фантастики)

- Радвам се да се запозная, казах аз. – Знаете ли, аз отдавна искам да попитам професионалист – защо във всичките достижения на нашата киноиндустрия винаги побеждава доброто? Все-пак в реалния живот това се случва доста рядко. Каква е работата тук?
Модестович леко се изкашля.
- Хубав въпрос, - каза той. – На обикновен човек би било сложно да му се обясни без лукавство, но с вас може да се говори прямо. Ако позволите, ще приведа пример от селското стопанство. В съветските времена се правиха опити – изучаваше се влиянието на различни видове музика върху растежа на доматите и краставиците, както и на добива мляко. И беше забелязано: мажорната тоналност подпомага зеленчуците да се наливат със сокове а добивът на мляко да расте. А пък минорната тоналност, обратното, е правила зеленчуците сухи и дребни и е намалявала добива на мляко. Човек естественно не е зеленчук или крава. Той е по-сложен плод, но същата закономерност се забелязва и тук. Хората изначално са така устроени, че тържеството на злото да е непоносимо за тях…
- А защо са устроени хората така?
- А за това, - каза Модестович, - трябва аз вас да ви питам с Енлил Маратович. Такива сте ни отгледали. Фактът си е факт: да поставиш човек пред победата на злото – това е като да накараш крава да слуша «лунната соната». Последствията ще са напълно обезкуражителни – по обема, по гъстотата, и по всички останали параметри. С хората е същото. Когато наоколо побеждава злото, те няма за какво да живеят и измират цели народи. Науката е доказала, че за оптимизиране на доенето на мляко, на кравите трябва да им се пуска ранен Моцарт. Точно така и човека до смъртта му трябва да бъде държан в състояние на светла надежда и добър хумор. Съществува набор от позитивно-конструктивни ценности, които масовото изкуство е длъжно да утвърждава. А нашата задача е да следим да няма сериозни отклонения от този принцип.
- Какъв е този набор? - попитах аз.
Модестович обели очи – спомняйки си видимо, някакъв избродиран в паметта му памфлет.
- Там има много позиции, каза той, - но има главен смислов лост. Човекът е длъжен, така да се каже, да изследва живота с безстрашие е непревзетост, и след мъчителни колебания да стига до извода, че фундаментът на съществуващото обществено устройство се явява доброто, което, невзирайки на всичко, тържествува. А проявленията на злото, колкото и мрачни да изглеждат, носят временен характер и винаги са насочени против съществуващият порядък на битието. По този начин, в съзнанието на реципиента възниква едно равенство между понятията „добро” и „съществуващият порядък”. От което следва изводът, че служенето на доброто, за което в дълбините на душата си мечтае всеки човек – си е ежедневното произвеждане на бабълс.


(Озирис е вампир 'неформал' отделил се от другите вампири. Другите го презират и се боят от него. Ходят слухове,че вместо веднъж месечно да си взима дозата бабълс произведена от хората , и да се носи насам натам в скъпите си дрехи, като нормален вампир, той си бие чести инжекции бабълс венозно, не излиза от апартамента си и дори понякога наистина смуче човешка кръв, като в лошите стари времена. Рама отива при него в надеждата да разбере някои метафизични неща, които му убягват, въпреки цялото вамирско образование. Озирис му казва, че великата богиня Иштар, на която служат вампирите е тук защото…)

- Добре, - казах аз. – До допуснем че е така. А защо за място на изгнаничество е била избрана нашата планета?
- Тя не е била избирана. Тя изначално е създадена за бъде затвор.
- Не разбирам, казах аз. – някъде на земята е бил построен затвор, в който са затворили великата Богиня?
- Този затвор няма адрес.
- Според мен, по логиката на нещата, - отбелязах аз, - адресът на затвора е там, където се намира тялото на Иштар.
- Не разбираш, - отговори Озирис. – Тялото на Иштар е също съставна част от затвора. Затворът не е някъде – той е навсякъде. Той е направен така, че ако започнеш да гледаш стената на своята килия с лупа, ще попаднеш в друга килия. Ти можеш да вдигнеш прашинка от пода на килията си, да я увеличиш с микроскоп и да видиш следващата килия и така много, много пъти. Това е гаден безкрай, организиран на принципа на калейдоскопа. Дори илюзиите тук са устроени така, че всеки техен елемент също се разпада на неограничено число илюзии. Сънят който ти се присънва, всяка секунда се превръща в нещо друго.
- Значи целият свят е такъв затвор?
- Да, - каза Озирис. – И е построен доста съвестно, така да се каже, и до най-дребните детайли. Ето например – звездите. Хората в древността са вярвали, че това са украшения върху сфери които обикалят земята. То си е общо взето така – главната им функция е да бъдат златни точици в небето. Но също така може да се полети с космическа ракета към всяка от тези точици, и след много милиони години да се озове човек пред огромно огнено кълбо. Може да се спусне на планетата, която обикаля около това кълбо, да вдигне от повърхността и къс от някакъв минерал и да изясни химическият му състав. Всички тези орнаменти нямат край. Но такива пътешествия са безсмислени. Това са просто екскурзии по различни коридори и нива на затвора, които никога няма да се превърнат в истинско бягство.
- Секунда, - казах аз. – Допускаме, че нашата планета е била създадена, за да бъде затвор, а звездите – да бъдат златни точици в небето. Но вселената и звездите са съществували доста преди да се появи нашата планета. Не е ли така?
- Ти не си представяш колко хитро е направен затвора. Тук е пълно със следи от миналото. Само че това минало не го е имало.
- Тоест как така?
- Ами така. Създаването на света включва заготовката на фалшива но абсолютно достоверна панорама на миналото. Но цялата тази безкрайна перспектива в пространството и времето – това е просто театрална декорация. Всъщност това вече са го разбрали астрономите и физиците. Те казват, че ако пуснеш в небето лъч светлина, след много години, той ще долети от другия край на космоса… Вселената е затворен кръг. Помисли – дори светлината не може да напусне този свят. Трябва ли да ти доказвам че сме в затвор?
- Може би светлината не може да се изплъзне от този свят, - казах аз, - но мисълта може, нали? Вие самия казвате, че астрономите и физиците са успели да намерят границите на пространството и времето.
- Да, - отговори Озирис, - успели са… Но какво е значението на това, не разбира нито един астроном или физик, тъй-като такива неща не са видими за човешкия ум, а само следват като резултат от различни формули. Това си е все същия гаден колейдоскоп, за който говорих – само че спрямо формули, теории и смисли.



- Когато слагаш дума пред съзнание «А», думата се отразява в ума, а ума се отразява в думата, и възниква безкраен коридор – умът «Б». В този безкраен коридор се появява не само целия свят, но и този, който го вижда. С други думи, в ума «Б» върви непрекъсната реакция подобна на атомния разпад,само че на доста по-фундаментално ниво. Случва се разлагане на абсолюта на обект и субект, с отделяне на бабълс във вида на агрегата «М-5». По същество ние, вампирите смучем не червената течност, а абсолюта. Но повечето от нас не са способни да го осъзнаят това.
- разлагане на абсолюта, - повторих аз. – Това какво, някаква метафора ли е, или е истинска реакция?
- Това е майката на всички реакции. Помисли сам. Думата може да съществува само като обект на ума. А обектът винаги има нужда от възприемащ го субект. Те съществуват само по двойки – появата на обект води до появата на субект и обратното. За да се появи банкнота от сто долара, трябва да се появи и този който я гледа. Това е като асансьор и противотежест. Затова при производството на бабълс в огледалата на паричното виме неизбежно се появява и илюзията на личност, която го произвежда. А от тук до «Война и Мир» си вече на една ръка разстояние.
- Може ли по-просто, - попитах аз. – Къде се намират тези огледала? В съзнанието ли?
- Да. Но системата от две огледала не виси там постоянно, а възниква наново при всяка следваща мисъл. Умът «Б» е направен от думи, и ако за нещо няма дума, то за ума «Б» това нещо не съществува. Затова в началото на всичко, което е познато на хората, е словото. Именно думите създават предметите, а не обратното.
- Какво, за животните няма ли предмети?
- Естественно че няма, - отговори Озирис. – На котката въобще няма да и мине през главата да отдели от всичко което заобикаля, да кажем, една тухла. Докато не я замерят с тази тухла. Но дори и тогава това няма да е тухла, а само «мяу!». Разбираш ли?
- Да кажем че да.
- Добре, каза Озирис. – Сега мога да обясня за непредвидения ефект, който е възникнал в ума «Б». Този ум се оказал отражение на нашата вселена. Но това е едва половината беда. Вселената в която сме се озовали след този велик експеримент, също е станала отражение на ума «Б». И от тогава насетне никой не може да отдели едното от другото, защото сега това е едно и също нещо. Не може да кажем: ето го ума, а ето я вселената. Всичко е направено от думи.
- А защо умът «Б» е станал модел на вселената?
- Всеки две огледала, стоящи едно срещу друго, създават гаден безкрай. Ето това е нашия свят.

(Рама лети като голям черен прилеп над нощна Москва и разсъждава)
Върхът Фудзи съвсем не е такъв, какъвто си го представяш в детството. Това не е вълшебен слънчев свят, където насред огромни стръкове трева седят скакалци и се усмихват охлюви. На върха Фудзи е тъмно и прохладно, самотно и пустинно. И това е добре, тъй-като в пустотата и прохладата си отмаря душата, а този, на който му се случва да достигне самия връх, се уморява непоносимо по време на пътя. И той вече съвсем не прилича на този, който започва пътуването.
Аз дори не помня какъв бях. Това, което изплува в моето съзнание, прилича повече на ехо от изгледани филми, отколкото на отпечатък на собствената ми история. Аз виждам долу пунктирани линии светлина и си спомням, че там са улиците, на които съвсем неотдавна си карах скейта. Тогава в моите премествания в пространството нямаше никаква цел. После ме караха из града в черна кола, но аз още не знаех докрай къде пътувам и защо. А сега знам всичко – и летя високо в нощното небе на опънатите и скърцащи черни криле. Ето така, постепенно и незабелязано за себе си, ставаме възрастни. Идва покой и яснота – но ние плащаме за това с нашата наивна вяра в чудото.
Някога звездите в небето ми се струваха други светове, към които ще полетят космически кораби от Слънчевия град. Сега аз знам, че техните остри точки са дупчици в бронята, закриваща ни от океана на безмилостната светлина. На върха Фудзи усещаш, с каква сила натиска тази светлина нашия свят. И в главата се появяват по някаква причина мислите на древните.
«Каквото правиш, го прави по-бързо…»
Какъв е смисъла на тези думи? Ами много прост, приятели. Бързайте да живеете. Защото ще дойде ден, в който небето ще се разцепи по шевовете си, и светлината, яркостта на която дори не можем да си представим, ще влети в нашата тиха къщичка и ще ни забрави завинаги.

Писал Рама Второй, друг Иштар, начальник гламура и дискурса, комаринский мужик и бог денег с дубовыми крыльями. Вершина Фудзи, время зима.
[1] „кариера” в лостово кирков смисъл – бел. Ембец

Няма коментари: